петък, 6 ноември 2009 г.

2009: България, изгубена в прехода

С наближаването на 10 ноември започнаха да се появяват много спомени, препратки, умилителни интервюта и прочее, които доказват нещо си, а най-паче съответните заслуги на автора или интервюирания към "делото". Рядкост са текстове, които дават някакви обобщаващи характеристики на събитията отпреди 20 години или на последвалия ги преход. В тази категория слагам текстовете на Едвин Сугарев, а днес попаднах и на едно много точно интервю с Иво Христов в "Гласове". На този фон поредните брътвежи на Желю Желев за "демокрацията и демократите", величаенето на "безкръвните нежни революции" (с подтекст - "на мене го дължите") в "Стършел" за пореден път доказват отдавнашната ми теза, че Желю нито може, нито заслужава да бъде сравняван с Хавел, Валенса и останалите харизматични и ясно определили се като антикомунисти лидери от Източна Европа отпреди 20 години.

"Гласове" обаче дава - може би случайно - един ключ към разбирането на българския преход, публикувайки учредителната декларация на СДС (тук). В декларацията се казва буквално: "В Съюза не могат да членуват фашисти, сталинисти, расисти, шовинисти и реваншисти."

 Нещо да липсва? Да, в СДС можеше да членуват комунисти! Заедно със забраната за членуване на "реваншисти", т.е. на истински антикомунисти като Илия Минев или Иван Дочев, които желевистите ненавиждаха, този факт предопредели последвалите съглашателства, следването указанията на Луканов, признаване на фалшивите избори през 1990 г., бъдещите разцепвания и отслабване на Съюза, "Боянските ливади" и т.н. От днешна гледна точка липсата на ясна антикомунистическа насоченост на СДС още от първия му ден доведе до по-сетнешната невъзможност Съюзът да изпълни докрай обективната задача на своето създаване и съществуване: да демонтира комунизма, да въздаде справедливост за комунистическите престъпления през периода 1944 - 1989 г. и да блокира възможността комунистите и техните сателити да трансформират властта си във власт на бъдещи капиталисти и собственици на огромната част от активите на страната.

Именно използването на неясния забранителен критерий за членство на "сталинисти", а не на ясния формален критерий "настоящи или бивши членове на БКП" (бих допълнил, че и доста "кандидат-членове на БКП", станали впоследствие седесари, нанесоха не малки вреди) позволи да се размият границите и да се девалвира моралния кредит на доверие в СДС, да се прокарват на различни нива погрешни решения, да се предава власт в ръцете на вече "бивши" и настоящи членове на БКП/БСП, които работеха в услуга на "Партията" или на себе си, да се саботират и малкото реални действия срещу БКП, номенклатурата и ДС.

Интервюто на Желев все пак е ценно с това, че лъсва една негова отдавнашна манипулация.  Желев казва: "...трябва да си припомним двата основни принципа, по които се изгражда демокрацията. Първият е, че демокрацията се прави от демократи, а вторият, че за да се получи истинска демокрация, трябва не само целите, но и средствата, с които се постигат, да бъдат също демократични." С подобни софизми той защитава всъщност абсолютния отказ от търсене на отговорност от БКП, сателитните й организации и отделни функционери, за причинените от тях бези на България и български граждани. Нещо по-лошо: според подобна теория всякаво търсене на отговорност се прирявнява на "репресия", "реваншизъм", "екстремизъм" и други етикети, с които беше блокирано елеметарното търсене на справедливост. Така бяха запазени - и нека този грях тежи върху всички, които изповядваха тезата за "не-реваншизъм" и "запазване на професионалистите" - непокътнати кадрите на съдебната система, превърнала се скоро след 10.11.1989 г. в открит защитник на мафията и пречка пред европейското бъдеще на България.

Да припомня: през зимата на 1989-90 докъм средата на 1992 г. огромна част от бившите комунисти очакваха да бъдат буквално извлечени от домовете си и изклани от седесарите. Тази теза беше разпространявана с пропагандна цел и желювчетата се вързаха да се оправдават. И започнаха да прокарват т. нар. "мирен преход", който стана формулата на опрощаване всички грехове на комунистите и тайните служби. Всичко, което беше по-твърдо като искания, беше окачествявано като "заплаха за мирния преход" и "искате да удавите страната в кръв". Не случайно нас, тогавашните активни студенти от времето на 14.12.1989 г. и на студентската стачка, както и участниците в "Града на истината" и в простестите срещу приемането на Конституцията, ни наричаха "лумпени", "екстремисти" и т.н., с цел да изкарат хората, които търсеха истината и свободата, най-големите врагове на нацията. И да отклонят вниманието от подготвяните и реализирани схеми на претакане на имущество, пари и власт.

Ако за нещо днес може да съжаляваме, то е, че тогава, в самото начало на прехода, още през декември '89-та и после - през 90-та, нямахме знанията, опита и волята да се противопоставим на пропагандата - и дори с цената на противопоставяне на Желев и остналите съглашенци от СДС - да поставим и отстояваме исканията за демократични, но твърди и безкомпромисни действия за ликвидиране на БКП/БСП (която дори не се извини за 45-те години комунизъм), за бързи пазарни реформи, подобни на тези в Чехословакия, Унгария, Естония, за налагане на правила, подобни на тези в следнацистка Германия (лустрация, забрана за упражняване на определени професии), за истинско разграждане на тайните служби и - де факто - за изграждане на България наново.

Не прозряхме (с отделни изключения) капана "мирен преход" и това позволи на "кукловодите" да наредят правилата по техен модел. Вярно е, че свалихме Петър Младенов от власт, вярно, че постигнахме автономията в университетите, вярно, че искахме да не се признават изборите - но това далеч не беше достатъчно! Желю призна законноста на изборите еднолично и по този начин започна да си "постила" за президентстването, загърбвайки по-големите национални цели.

Какво произлезе от всичко това е ясно. И тъжно. Защото днес България и българите са точно толкова далеч от истинската свобода, колкото и през 1990 г. Само изглежда, че не е така. (Тези дни си говорихме с Мария Панчева за свободата тук и в САЩ и установихме, че все пак има някои свободи, които са възможни само тук, в хаоса на България. Но истинската, голямата свобода е все още мираж.)

Ако трябва да говорим с притчи (по онова време притчата за 40-годишното скитане на евреите из пустинята беше популярна като алюзия за прехода), то България продължава да се скита все по-изгубена из пустинята. Минаха вече 20 от 40-те години, но нищо не става както трябва. Защото освен да измрат онези, които помнят робството (а това ще стане така или иначе) на България липсва другото важно условие, за което рядко се сещаме: липсват водачи, които знаят пътя през пустинята. И затова бяхме и сме принудени да търпим марксисти-демократи (някакво "дървено желязо"), мушмороци "ала Попов и Беров", бивши величия-комарджии, комунисти "второ" и "трето поколение", ченгета и мафиоти начело на държавата.

И да се изгубваме все повече и повече в търсенето на Изхода, рискувайки да приемем дори една "мека диктатура".

2009 г.: България, изгубена в прехода!

5 коментара:

  1. При "Гласове" нищо не е случайно, струва ми се. :)

    Желев носи огромна вина за сегашното ни положение, а личното ми мнение е, че преходът завърши с последните избори - трансформациите на статуквото се бетонираха и легитимираха окончателно. Битият-бит... и така... И много правилно отбелязахте основната причина - липсата на лустрация, също така и закъснялото и нескопосано отваряне на досиетата. Вече е твърде късно за каквото и да е в тази посока, така че аз надежда не виждам нито след 20, нито след 30 години. Изхабени сме, победени сме, това е.

    ОтговорИзтриване
  2. И понеже по "Дарик" върви някаква тема за "Оня списък" и Доган, та се присетих, че Желев и Доган бяха първи дружки. Доган така беше влязъл под кожата на Желю, че получи всичко, което искаше, или службите искаха. Това е една от причините турците да не са част от СДС и да няма единна опозиция срещу БКП/БСП още през юни 1990 г., а ДПС да се случи така, както се случи. По време на гладната стачка на Едвин, Доган беше душеприказчика на Желю и двамата се напиваха в президентството.

    ОтговорИзтриване
  3. Все пак Желю Желев е интелектуалец, който заслужава уважение. Той публикува първата книга в България, която направи публична аналогия между комунизма и фашизма и за това се искаше да имаш д...При това я написа и публикува преди падането на стената.

    ОтговорИзтриване
  4. И Солженицин е интелектуалец, и то доста над Желев, но накрая стана великоруски пропагандатор и започна да обвинява евреите за разни неща...

    Което само доказва, че на стари лаври не бива да се лежи, особено ако искаш да водиш страната си като политик и президент. Очевидно се изискват и други качества, освен качеството "интелектуалец". За мене Желев се провали като политик и допринесе - включително и съзнавайки, че го прави - да се случат много лоши неща в България. Свалянето на СДС от власт през 1992 г., закрепването на ченгеджийницата в новите условия и подкрепата за развитието на Ахмед Доган като уникален, наддържавен политико-мафиотски феномен са три от много лошите му "приноси". Ако Желев с цялата си интелектуалност не е успял да се усети какво прави, толкова по зле за него.

    ОтговорИзтриване