неделя, 23 март 2008 г.

Текстът по-долу е публикуван във вестник "Гласове" от 21 март т.г. (http://www.glasove.info/pdf/glasove_2008_12.pdf). Авторът, Георги Касчиев, няма нужда от представяне. Ще си позволя обаче да коментирам текста му. Защото за пореден път един човек се опитва - на базата на знанията и професионалната си съвест - да предпази България от безумията на нейните управници. Защото за пореден път един човек се изправя срещу ядрената мафия и казва в лицето й, че тя, мафията, иска да загроби България.

Да, АЕЦ "Белене" ще струва поне 1,5 - 2 пъти повече, отколкото ни лъжат, че ще струва. Ние, от Националната коалиция "АЕЦ БелеНЕ!", повтаряме тази прогноза от момента, в който министри и енергетици започнаха да спекулират с това, че цената на електроенергията от централата ще е толкова ниска, че ще позволи да се намалят цените на тока за населението. Последният, който се изцепи наскоро по тази тема беше човекът, спечелил си прозвището "най-големият блъфьор в енергетиката" - Румен Овчаров.

Надявам се, че след прочитането на този текст повече хора ще добият куража да кажат в лицето на правителството: "Спрете АЕЦ "Белене"!" Повече хора ще се замислят къде всъщност отиват парите им за електроенергия и дали сметките, които плащат и ще плащат отговарят на реалността. И повече хора ще поискат да бъде озаптена енергийната мафия в България.

Приятно четене.

****************

Инвеститори
Др. Георги Касчиев












Погледнете тези двама души драги читатели. Единият, предполагам ви прилича на добродушен весел чичко. Другият гледа строго и намръщено - като селски партиен секретар на БКП от 80-те години. Но и двамата са много известни инвеститори – единият в родната татковина, другият – по целия свят и главно в САЩ.

Първият е г-н Уорън Бъфет, гений на пазарната икономика и най-добрият инвеститор в света. Не са необходими никакви доводи освен че е станал най-богатият човек на земята.

Вторият е Петър Димитров - корифей на политикономиката на социализма (имаше такава псевдонаука едно време). Главен икономист на България, макар че не е ясно какво разбира от пазарна икономика - спомнете си само как обясняваше рязкото поскъпване в края на миналото лято – първо обвини западноевропейците, после румънците, след това китайците и накрая българските потребители. Той е и главен енергетик, но аз си мисля че май нищо не разбира и от енергетика и от инвестиции в нея, на което ме навеждат следните мисли.

Г-н Петър Димитров иска да инвестира в АЕЦ Белене. Твърди, че това ще е най-големият инвестиционен проект, в който ще се вложат нашите (на данъкоплатците) пари и от това всички ще спечелим много. През цялата 2007 год. той настояваше строежът да започне не по-късно от 1-ви януари т.г., макар че засега може да се строят само жилища, тоалетни и столови за руснаците. Защото още няма технически проект на централата, който трябва тепърва да се оцени и да получи лиценз, за което пък законът е предвидил 9 месеца.

За разлика от него г-н Бъфет не желае да инвестира парите си (и тези на акционерите си) в строителство на нова АЕЦ. В края на януари т.г. неговата компания MidAmerican Nuclear Energy Co обяви, че се отказва да строи нов реактор в щата Айдахо (Nucleonics Week, 31.08.2008). Причините се крият в рязкото нарастване на цената на материалите, компонентите и горивото за АЕЦ. Какво значи това? По данни на NEI (институт на ядрената индустрия в САЩ):


  1. Средния годишен ръст на цената на медта в света от декември 2003 до април 2007 е бил 69,2 % а на никела – 60,3 %; през периода 1986 – 2003 е бил само 3,3 и 3,8 % съответно.
  2. Средният годишен растеж на цените на желязо и стомана в света от декември 2003 – април 2007 е бил 19,6 %; през периода 1986 – 2003 растежът е бил само 1,2 %.
  3. В края на 2003 год. цената (spot price) на урана (U3О8) е била около 25 долара на кг, a на 10-ти март 2008 год. – 163 долара на кг; предполага се, че към есента ще надхвърли 200 долара на кг (http://www.uxc.com);
  4. Средния годишен ръст на цената на цимента от декември 2003 до април 2007 е бил 11,6 %, докато през периода 1986 – 2003 е бил само 2,7 %.

Поради това цената на нов 1000 МВ реактор е нараснала вече със 70 % - в края на 2003 год. е оценявана между 3 и 3,5 милиарда долара, а сега - между 5 и 7 милиарда долара. Този ръст ще продължи и през следващите години.

Затова г-н Уорън Бъфет се отказва да строи нова АЕЦ. Защото разчита на здравия си разум, а не на политикономисти, нито на Хари Потър. Между другото вече бе последван от компанията South Carolina Electric & Gas.

За г-н Петър Димитров отказване няма. Него твърдо са го научили - если партия сказала – значит надо, если русские товарищи сказали – значит очень надо. Той и досега твърди, че Белене щяло да струва само 4 млрд Евро. Тази стойност е очевадно (както казваше един мой учител) нереална ниска. Към нея трябва да се добавят като минимум:

  1. Поне 1, 2 млрд Евро за поскъпналите материали и оборудване (от НЕК с половин уста фъфлят за “обичайната практика за АЕЦ е поскъпване 30 %”);
  2. Около 300 млн Евро за заплащане на “консултантите” на НЕК;
  3. Поне 500 млн Евро за оборудване ядрената инфраструктура на площадката, построяване на далекопроводи и поне една подстанция за присъединяването й към електропреносната мрежа.
  4. Около 400 млн Евро за първото зареждане на реакторите с гориво;
  5. Около 450 млн Евро за заплащане на 2000 руски специалисти (2000 души х 6 години х 12 месеца х поне 3000 Евро/месец) и неизвестно още колко за китайци, виетнамци и други, поради липсата на квалифицирани кадри у нас;
  6. Поне 500 млн Евро за двете турбини (списанието Nucleonics week в броя си от 24.01.2008 год. пише, че изборът на производител на турбините не е направен и вероятно това ще бъде ALSTOM, цитирайки български експерт).

Който може да смята (партийните секретари доказано не могат - то затова и социализъмът рухна) ще види, че разходите отиват над 7,5 млрд Евро. А ако оскъпяването достигне 70 % или повече? При това още не са включени лихвените задължения за времето на строителство, нито е отчитен енергийния КФ (КФ – корупционен фактор).

Без съмнение част от тези разходи ще бъдат незаконно взети от нас потребителите по време на строежа, каквато е и сегашната практика. Новата мегакорупционна структура (Български Енергиен Холдинг) все пак едва ли ще може да начислява в сметките ни повече от 40-50 млн Евро/година за Белене, или общо за 6 години към 300 млн Евро. За останалите над 7,2 млрд Евро ще трябват заеми. При лихва от 10 % на година (оптимистично) за 6 години строителство ще се натрупат лихвени задължения от около 2 млрд Евро и след пуска на блока ще трябва да се изплащат общи задължения над 9,2 млрд Евро.

Вероятно на повечето хора тези разходи се струват фантастични големи и си казват “Не може да бъде. Не може толкова нагло да ни лъжат”. Ще се позова обаче (http://www.floridapsc.com/library/filings/08/01792-08/01792-08.pdf) на анализ на компанията Progress Energy Florida Co. от 11 март 2008 год., за разходите за нова АЕЦ, аналогична на Белене. Ще строят два реактора AP-1000, всеки с мощност 1100 МВ, на нова площадка. В днешни пари инвестициите се оценяват на 9,3 млрд долара, към които ще се добавят 1,55 млрд от поскъпването на цените, 3 млрд за далекопроводи и с 3,25 млрд лихвени задължения, формирайки обща стойност от над 17 млрд долара към 2016 год.

От министерството на г-н Петър Димитров отказват да коментират новите реалности и мълчат за огромните допълнителни разходи за АЕЦ Белене. Не случайно то е един от призьорите на антинаградите на Програмата Достъп до информация. С мълчание обаче не могат да се преборят нито с ръста на световните цени, нито с корупцията сред тях.

По повечето въпроси пък направо лъжат. Например уверяват, че Белене щяла да има натоварване средно 90 %. Как ще стане това след като през 2002-2007 година 5 и 6-ти блок на Козлодуй са били натоварени средно само 71 %? Същите хора уверяват, че експлоатационните разходи на Белене щели да са под 1 евроцент на кВч. Само че при все още ниските цени на суровини, резервни части и уран 5 и 6 блок на Козлодуй имат себестойност над 2 евроцента на кВч. За АЕЦ Белене е заложен ръст на цената на урана от 5 %, а тя вече (http://www.nek.bg/tender/10-07.01.2005.pdf) е скочила с над 550 %.

Г-н Петър Димитров уверено твърди, че електроенергията от Белене ще е 3,5 – 3,6 евроцента на кВч. Аз твърдя, че това няма как да стане без помощта на Хари Потър. Няма да се позовавам на прогнозите на западни авторитети за цени на тока от новите АЕЦ 4-7 цента на кВч (отпреди 2-3 години). В мои анализи отпреди 1-3 години прогнозирах себестойност от 6-7 евроцента на кВч. Новите реалности обаче закономерно водят до още по високи стойности.

Ще направя следната опростена сметка и препоръчвам на всеки да си я направи сам с различни вариации. Два реактора с мощност 2120 МВ при средно натоварване от 80% годишно (7000 часа), могат да произведат около 14,9 млрд кВч бруто и около 13,7 млрд кВч нето електроенергия. На каква цена трябва да се продаде тя за да може за 30-40 години да се възвърнат разходите? През първата година ще трябва да се платят 920 млн Евро за лихвените отчисления и поне 80 млн Евро за главницата. По нататък дела за главницата постепенно ще нараства за сметка на лихвените отчисления, както добре знае всеки ползувател на дългосрочен кредит. Общо около 1 млрд Евро на година или са 100 млрд евроцента. Като ги разделим на 13,7 млрд кВч получаваме 7,3 евроцента на кВч. Към тях трябва да се добавят поне 2,5 евроцента на кВч за експлоатационните разходи и общата себестойност ще е към 9,8 евроцента на кВч. Дори да се достигне 90 % натоварване, тя ще е над 9 евроцента на кВч.

Кой ли ще купува такава скъпа електроенергия? Какво ще стане все пак ако няма пазар за нея? Тогава ще ни заставят ние да я купуваме, защото НЕК гарантира, че ще я изкупува за 15 години след пуска. А политикономистите гарантират от името на държавата огромните заеми. Просто ще ни вземат от джоба по 4-5 хиляди Евро - от всеки работещ и пенсионер.

Дали все пак не греша и г-н Петър Димитров знае по-добре от г-н Уорън Бъфет къде да инвестира нашите пари?

петък, 14 март 2008 г.

В БУРГАС СЕ ПРОВАЛИ ЗАКОНЪТ, НЕ ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО

След като излязоха резултатите от референдума „за“ или „против“ нефтопровода „Бургас – Александруполис“, мнозина побързаха да го обявят за провал. Злорадството на управляващите беше очевидно и достигна рекордни нива на наглост в предложенията на някои министри, организаторите на референдума да възстановят разходите за организирането му със свои средства, след като били претърпели провал.

В първите часове след референдума усещането за провал витаеше и в средите на Инициативния комитет за защита на Бургаския залив, но след направената сериозна оценка на фактите това усещане беше заменено с разбирането на реалността: референдумът е успех за гражданството и показва ясно и еднозначно оценката на бургазлии за тръбата!

Референдумът е успех с ясната позиция на бургаското гражданство, но е и звучен шамар за законодателите, правителството и за президентствующото Гоце, чийто идеи за ново законодателство не променят значително нещата в полза на гражданите. Нека да припомния резултатите:

Гласували: 51225 човека или 27,09% от имащите право на глас
За нефтопровода: 1654 човека или 3,23% от гласувалите
Противнефтопровода: 49552 човека или 96,73% от гласувалите
Недействителни: 19 човека или 0,04% от гласувалите

Активността от 27,09% от имащите право на гласуване трябва да бъде преценена според обективните реалности:

1. И в Бургас, както навсякъде, избирателните списъци не са прочистени от т. нар. „мъртви души“. Неизвестен брой хора с избирателни права отдавна не живеят на територията на общината. Отделно са починалите през последните години. Споменават се цифри от порядъка на 20 до 30 хиляди човека, повечето емигрирали в чужбина. Едно гласуване по интернет например, би показало доколко тези хора се интересуват от съдбата на своето родно място. Другата възможност е те да бъдат извадени от избирателните списъци, което автоматично ще даде правата само на реално живеещите в общината да изразят мнението си. При такова развитие 27-те процента гласували щяха да представляват по-реалното съотношение от около 32 – 35% от настоящите жители на общината.

2. Антикампанията на правителството, БСП и коалиционните й партньори.

  • Министри и правителствени чиновници – на място в Бургас и в националните медии – внушаваха, че от референдума нищо не зависи, че всичко вече е решено, че няма да има никакви проблеми. В извленията си се държаха нагло, а на срещи в Бургас е имало дори обиди и заплахи от страна на зам.-министър К. Рогачев към отделни граждани.
  • Прословутото пътуване до Порт Приморск (Русия), което всъщност се оказа скъпоплатена екскурзия с алкохолно-кагебейски изцепки и лек мирис на платена любов и безплатен балет, беше рекламирано като „доказателство“, че използването на буйове не води до разливи и други проблеми за природата и туризма.
  • Има сведения, че представители на ДПС директно са издали забрана за гласуване на референдума към своите хора в Бургас. Подобни сведения има и за активисти на БСП.
  • Най-накрая една провокация от страна на БСП и НДСВ беше преодоляна в последния момент. Имаше данни, че там където тези партии имат председатели или секретари на секционни комисии, ще се опитат да забавят отварянето им или дори да не ги отворят изобщо.
  1. Обичайният мързел. И в Бургас, както и на всякъде в България има немалък брой хора, които не биха отишли до урните по никакъв повод. Разбира се, понеже подобно признание е непрестижно, ще чуете различни оправдания или причини. Част от тях може и да имат основание, но ако наистина подобни хора искат да са честни пред себе си, би трябвало да се запитат дали пък участието в подобен референдум не представлява онова смислено изключение от техните „свръхморални причини за вечен опортюнизъм“, при което си заслужава наистина да се гласува, независимо от душевните притеснения, „харесвания“, „нехаресвания“ или отвращение от политиката? Дали пък с отказа си от гласуване (без дори да се дискутира „за“ или „против“), точно тези хора не се отказват да дадат своя малък принос към стабилизацията на гражданското общество, за липсата на което ронят сълзи звани и незвани деятели?

  2. Липсата на купуване на гласове. След тоталното извращаване на изборите като вот на народа и подмяната им с масово купуване на гласове, референдумът се оказа събитие с обратните параметри. Има достатъчно свидетелства, че хора от циганското малцинство не са гласували, защото „този път никой не дойде да раздава пари“. Извратеняците, които плащаха през октомври 2007 г., постигнаха своето – една част от обществото отту нататък мисли и ще мисли за изборите като за събитие, на което се раздават пари срещу гласуване или негласуване. Този ефект се прояви веднага и би трябвало да подейства като удар с парен чук върху главите на онези, които искат да върнат политическото на българската политика.

  3. Част от негласувалите, вкл. и такива, които може би биха отишли да дадат своя глас, трябва да се търсят сред работещите в „Лукойл – Нефтохим“. За разлика от редовните избори, когато ръководството осигурява промени в смените, така, че всички работещи да имат възможност да гласуват, то при сегашния референдум редовната смяна е оставена непроменена и съвпада с времето за гласуване. Този фактор е с малка тежест спрямо общия брой на негласувалите, но е важен от гледна точка на бъдещото ново законодателство за референдумите.

Политизацията“ на кампанията

Мнозина – политици, социолози, медии – побързаха да хвърлят вината за ниската активност върху прекомерната политизация на кампанията от страна на, според тях, две партии: „Атака“ и ГЕРБ. Това е само донякъде верен извод (като наблюдатели срещнахме и говорихме с хора, които изразиха несъгласието си с агресивната кампания на „Атака“), но той е и много подвеждащ в принципен план.

Най-напред трябва да се разбере, че нормалното гражданско общество не изключва участието на политически субекти в никакви кампании, референдуми и прочие, определяни като „чисто граждански“, инициативи. Да се вярва, че подобно отстраняване е практически възможно, е опит да се отрича реалността.

Участието на политически партии или лидери би могло да бъде минимизирано или почти предотвратено, но не чрез забрани, а чрез правилен избор и реализация на стратегията и тактиката на организаторите на даденото събитие или кампания, вкл. информационна кампания за референдум. Ако липсва предварителна подготовка винаги съществува рискът от „внезапно“ появяване на дадени политически обвързани лица, които да фокусират вниманието върху себе си и да се получи усещане за излишно политизиране. Това, че в България много хора не признават и не припознават (с право) политици и партии, не означава, че тяхното законово или друго (освен по силата на организационната логика на кампанията) отстраняване би имало непременно позитивен ефект.

Ако законът беше наред, то поддръжниците на двата отговора в даден референдум би трябвало да се обявят и регистрират по начин, които да ги посочи като формални „застъпници“. Така в определен срок биха се формирали ясни ad hoc „коалиции“, които биха работили само за постигането на победата в даден референдум. В подобни „коалиции“ биха влизали както граждански организации, така и политически партии, така и организации по интереси, други заинтересувани юридически лица и дори известни личности, които като такива биха допринесли за успеха на каузата. Тези „коалиции“ биха имали за задача да изнесат кампанията в подкрепа на каузата си и да излъчат представители всяка за по 50% от местата в изборните комисии. Въпрос на вътрешна организация в подобни „коалиции“ би било да се определи кои ще са лицата на кампанията и кои физиономии ще изчезнат от погледа на обществото до момента на завършване на референдума в името на победата.

Разбира се, поради недостатъчно опит или разум да се постигне предварително съгласие за това как ще протече една кампания, непремереното участие на политици или свързани с тях структури може да има обратен ефект. Този частичен обратен ефект беше наблюдаван в Бургас и изцяло лежи върху организаторите на кампанията срещу нефтопровода (НЕ-кампанията).

Грешките на защитниците на НЕ-отговора

Сред грешките на организаторите на НЕ-кампанията има няколко очевидни:

  • вътрешна разпокъсаност и хаотичност (липса на единен координационен център), вкл. при вземането на решения за кампанията;

  • егоизъм сред политически партии в ситуацията на остра нужда от общи действия;

  • неправилно организирана медийна кампания (при наличието на 100% поддържаща позицията и масово гледаема телевизия в региона);

  • липса на подготвителен период, което доведе до липса на достатъчно хора по време на кампанията и липса на средства;

  • и най-вече – липсата на опит за това как да се направи реална успешна кампания за победа в един референдум.

Причините за подобни грешки могат да бъдат търсени в много посоки и някои от тях са ни известни, но едва ли е нужно те да бъдат публично дебатирани в момента. Важно е да бъдат дискутирани от активните противници на нефтопровода в подготовката им за следващите действия, защото битката още не е завършила, а най-лошото би било да се правят промени под въздействието на прекалено много „експерти“ и „съветници“ отвън и под натиска на „съвети“, идващи от анономното „обществено мнение“.

Един класически проблем за партиите, който политическите им ръководства на национално ниво могат да анализират е, че и на това допитване лъсна ясно липсата на координация между позициите на „центъра“ и местните структури, представители или координатори. Някои от тези местни координатори открито или прикрито играха срещу официалните позиции на техните партии и по този начин допринесоха за това, да се създаде усещането, че „някакви партии се боричкат за нещо си и не ги е еня за истинския проблем.“

Ефектът от всичко това е невъзможността да бъдат мотивирани и мобилизирани всички, които биха искали да изразят отношението си по проблема, без значение в каква посока, без значени на кого симпатизират в българския политически спектър и без значение дали отношението им към определени личности в Бургас е негативно.

Въпреки това не можем да не отдадем нашето признание на всички ентусиасти в Бургас, които изнесоха НЕ-кампанията буквално на раменете си. Активни граждани, журналисти, общински съветници, ентусиазирани младежи, местни политически лидери, с цената на ежедневнен труд, недоспиване, постоянно подложени на медиен интерес и стрес, атакувани, дори в буквалния смисъл, от различни страни, финансиращи със собствени средства отделните разходи по кампанията, пренебрегнали семейства и бизнес и т.н. Това трябва да бъде оценено от техните съграждани, защото независимо от бъдещите дивиденти (доста спорни и противоречиви, между впрочем), тези хора заложиха себе си и собствените си репутации, за да се опитат да постигнат нещо, което би било в интерес не само на Бургас и жителите му, но и на цяла България!

В защита на всички, които изнесоха НЕ-кампанията може да се посочи, че срещу тях нямаше реално дефиниран и визуализиран „опонент“. Представители на МРРБ и донякъде на правителството, както и Георги (Гоце) Първанов, бяха единствените, които се афишираха в защита на тръбата. Но негласно в тази посока работиха партиите от тройната коалиция – БСП, ДПС и НДСВ. Тях обаче, днес никой не обвинява в „политизация“ – те просто играха невидимо, един вид играха от позиция на нелегалност. Това доведе до дефиниране на един законов пропуск и на един много по-голям морален проблем. Законовият пропуск който може да бъде формулиран така: „Законно ли е нерегистриран предварително като застъпник на позиция в референдум юридически субект да води кампания в полза на една от двете позиции?“, а моралният като: „Демократично и законно ли е държавната власт, особено когато има съмнения и факти за лични и партийни интереси – да впрегне сили и средства, за да провежда кампания в защита на една от двете позиции в граждански референдум“? Защото ако приемем, че това е само и единствено „граждански референдум“ (от подобно разбиране изхожда и обвинението в „политизация“) и искаме да откажем правото на политици да се изказват в защита, защо да даваме подобно право на държавната власт, съставена от същите тези политици, които при това харчат нашите пари за подобна кампания? Или защо някои политици да могат да „политизират“ дадена кампания без да се показват на светло и да поемат рисковете на публичната ангажираност?

Още едно сравнение:

  1. Общинският съвет на Бургас гласува 70000 лева за организирането и провеждането на референдума. Единствената форма на „пропаганда“ от страна на общината бяха плакати с призив гражданите да отидат да гласуват. Нещо напълно нормално, след като референдумът се провежда по решение на Общинския съвет.

  2. От друга страна някой (МРРБ?, държавните фирми?) е платил необявени суми за:

  • разходка на над 80 човека (вкл. около 10-на от самото МРРБ, кметове, заместник-кметове, областни управители, разни служители, журналисти и около 2,5 представители на опонентите на тръбата, заради чието убеждаване в ползите от нея уж се организира цялото ешмедеме!) до Порт Приморск – самолетен чартър за три дни, нощувка в хотел „Октябрский“ на Невския проспект в Санкт Петербург на стойност поне 200 евро/нощ/човек, автобуси от С. Петербург до Приморск и обратно, храна, дневни по 105 долара на човек, билети за балет и разни други екстри, вкл. нелимитирано количество алкохол в самолета.

  • пътувания до Бургас на зам. министър Калин Рогачев и срещи с БСП актива, а впоследствие и с „обществеността“;

  • други необявени разходи.

Граждански“ проблем ли е нефтопроводът?

Определено в днешната ситуация нефтопроводът „Бургас – Александруполис“ е въпрос на гражданите и въпрос за самите основи на демокрацията. Същото се отнася и за „Южен поток“, АМБО, за АЕЦ „Белене“ и в по-широк мащаб за енергийната политика на България.

От години правителствата на България действат така, все едно енергетиката име бащиния. Политически игри, корупция, далавери, шуробаджанащина, никакви сериозни грижи за безопасността, уреждане на българо-руската мафия за сметка на нормални инвеститори, липса на сериозни и систематични действия за намаляване и ликвидиране на вредните екологични и социални последици – това са основни характеристики в сектора.

Всичко това отдавна се е превърнало в проблем на гражданите – като замърсяване и болести, като риск, като цени, като генериране на бедност, корупция, мафиотско управление на страната. Затова е важно да се изразява отношение към всеки един проект в енергетиката. И с това да се оказва натиск за промяна на тази закостеняла система, да се разбиват насажданите с години митове, българите най-накрая да станат клиенти и потребители с права и граждани в социалния смисъл на думата, а не послушни тълпи, вървящи след поредния политически „пророк – оправяч“ и кротко приемащи всяка простотия с „нищо не зависи от мене/нас“, „вечна дружба“ или „за милион няма закон...“.

В този смисъл, проблемът с нефтопровода „Бургас – Александруполис“ е както на гражданите на Бургас, така и на жителите на онези общини, през които ще премине трасето, а и на всички българи. Затова от подобни референдуми, като този от 17 февруари 2008 г., зависи много. Те водят до повече информираност, формират позиция на базата на тази информираност, създават или усилват контрол върху институциите и политиците. Въпрос на самоосъзнаване е да отидеш да гласуваш на референдум – с ентусазъм, с отвращение или с простото разбиране, че така се отстояват права. Това е още една причина организаторите на референдума и всички, които отидоха да гласуват на 17.02. да не се срамуват и да не се отчайват.

Какво остава оттук нататък?

Има много варианти за действие на хората и организациите (вкл. и партиите), които искат да се разкрие цялата истина за проекта и сделките около него и да се спре изпълнението му. Нов, национален референдум е една възможност. Възможности се откриват и след приемането на новия закон за пряко участие на гражданите в упрвлението, както и с предстоящите референдуми в Созопол и други общини. Другият нефтопровод – АМБО – също може да стане предмет на обществена санкция.

Основното е, да не се изоставя инициативата. Правителството е в задънена улица, защото все повече българи разбират неговата двойна игра за защита на руските интереси на Балканите и срещу европейското бъдеще на България. Опитите за реставрация на минали времена, когато плътната информационна завеса покриваше всичко, а решенията се вземаха от една клика без никакви обосновки пред обществото, ще бъдат неуспешни, независимо от усилията на властта в тази посока.

Бургас зададе посоката. Време е България да се събуди.