"Социалните" програми на корпорациите подменят демокрацията!

До:
„Болкан Минерал енд Майнинг” ЕАД
ул. „Бачо Киро“ 26, ет. 3
гр. София 1000

Копие до:
Министерство на околната среда и водите
бул. „Мария Луиза“ 22
гр. София 1000

Община Крумовград
Гр. Крумовград 6900
пл. „България“, 5

Относно: Доклад за ОВОС на инвестиционно предложение „Добив и преработка на златосъдържащи руди от участък „Ада тепе“ на находище „Хан Крум“

Уважаеми дами и господа,

Институтът за зелена политика (ИЗП) подкрепя напълно и се присъединява към становището на Информационния и учебен център по екология (Изх. № 41/11.08.2010).

Като допълнение към него, искаме да добавим следното:

Считаме за недопустима, обществено развращаваща и насочена срещу демокрацията практиката да бъдат обещавани фондове и „социални“ програми от страна на бъдещи  инвеститори с цел прокарването на опасни за здравето на населението и/или за околната среда техни икономически проекти. Още повече това е недопустимо, когато се очаква подобни проекти да монополизират икономиката на дадена община или регион.

ИЗП не толерира подмяната на антидемократичните политически практики, съществуващи в България, с корпоративни такива, които в крайна сметка биха довели до подмяната на местното управление с управление, пряко или косвено манипулирано от корпорацията-монополист. Считаме всеки подобен подход за опит за подмяна на конституционния ред в страната, съпоставим с действията на местни мафиотски или олигархични лица и структури.

Смятаме, че провалът на държавните или местните власти да изпълняват отделни свои функции, вкл. в социалната област, не дава никому правото да налага свои проекти, с „офертата“, че ако това стане, то ще бъдат решени и проблемите, породени от това неизпълнение.

Считаме, че ако един инвеститор има искрени намерения за подкрепа на местните общности, то той трябва да намери такива форми на приложението им, които да позволяват пълна прозрачност, публичен контрол и неустановяване на зависимости и подчинение над местните органи на властта или над населението..

В заключение препоръчваме Докладът за ОВОС да не бъде одобряван на този етап, докато не бъде допълнен и съобразен с целите на Закона за опазване на околната среда. След това може да се пристъпи към нова процедура за обществени консултации.

С уважение:

Петко Ковачев
(Изпълнителен директор)

2009: България, изгубена в прехода

С наближаването на 10 ноември започнаха да се появяват много спомени, препратки, умилителни интервюта и прочее, които доказват нещо си, а най-паче съответните заслуги на автора или интервюирания към "делото". Рядкост са текстове, които дават някакви обобщаващи характеристики на събитията отпреди 20 години или на последвалия ги преход. В тази категория слагам текстовете на Едвин Сугарев, а днес попаднах и на едно много точно интервю с Иво Христов в "Гласове". На този фон поредните брътвежи на Желю Желев за "демокрацията и демократите", величаенето на "безкръвните нежни революции" (с подтекст - "на мене го дължите") в "Стършел" за пореден път доказват отдавнашната ми теза, че Желю нито може, нито заслужава да бъде сравняван с Хавел, Валенса и останалите харизматични и ясно определили се като антикомунисти лидери от Източна Европа отпреди 20 години.

"Гласове" обаче дава - може би случайно - един ключ към разбирането на българския преход, публикувайки учредителната декларация на СДС (тук). В декларацията се казва буквално: "В Съюза не могат да членуват фашисти, сталинисти, расисти, шовинисти и реваншисти."

 Нещо да липсва? Да, в СДС можеше да членуват комунисти! Заедно със забраната за членуване на "реваншисти", т.е. на истински антикомунисти като Илия Минев или Иван Дочев, които желевистите ненавиждаха, този факт предопредели последвалите съглашателства, следването указанията на Луканов, признаване на фалшивите избори през 1990 г., бъдещите разцепвания и отслабване на Съюза, "Боянските ливади" и т.н. От днешна гледна точка липсата на ясна антикомунистическа насоченост на СДС още от първия му ден доведе до по-сетнешната невъзможност Съюзът да изпълни докрай обективната задача на своето създаване и съществуване: да демонтира комунизма, да въздаде справедливост за комунистическите престъпления през периода 1944 - 1989 г. и да блокира възможността комунистите и техните сателити да трансформират властта си във власт на бъдещи капиталисти и собственици на огромната част от активите на страната.

Именно използването на неясния забранителен критерий за членство на "сталинисти", а не на ясния формален критерий "настоящи или бивши членове на БКП" (бих допълнил, че и доста "кандидат-членове на БКП", станали впоследствие седесари, нанесоха не малки вреди) позволи да се размият границите и да се девалвира моралния кредит на доверие в СДС, да се прокарват на различни нива погрешни решения, да се предава власт в ръцете на вече "бивши" и настоящи членове на БКП/БСП, които работеха в услуга на "Партията" или на себе си, да се саботират и малкото реални действия срещу БКП, номенклатурата и ДС.

Интервюто на Желев все пак е ценно с това, че лъсва една негова отдавнашна манипулация.  Желев казва: "...трябва да си припомним двата основни принципа, по които се изгражда демокрацията. Първият е, че демокрацията се прави от демократи, а вторият, че за да се получи истинска демокрация, трябва не само целите, но и средствата, с които се постигат, да бъдат също демократични." С подобни софизми той защитава всъщност абсолютния отказ от търсене на отговорност от БКП, сателитните й организации и отделни функционери, за причинените от тях бези на България и български граждани. Нещо по-лошо: според подобна теория всякаво търсене на отговорност се прирявнява на "репресия", "реваншизъм", "екстремизъм" и други етикети, с които беше блокирано елеметарното търсене на справедливост. Така бяха запазени - и нека този грях тежи върху всички, които изповядваха тезата за "не-реваншизъм" и "запазване на професионалистите" - непокътнати кадрите на съдебната система, превърнала се скоро след 10.11.1989 г. в открит защитник на мафията и пречка пред европейското бъдеще на България.

Да припомня: през зимата на 1989-90 докъм средата на 1992 г. огромна част от бившите комунисти очакваха да бъдат буквално извлечени от домовете си и изклани от седесарите. Тази теза беше разпространявана с пропагандна цел и желювчетата се вързаха да се оправдават. И започнаха да прокарват т. нар. "мирен преход", който стана формулата на опрощаване всички грехове на комунистите и тайните служби. Всичко, което беше по-твърдо като искания, беше окачествявано като "заплаха за мирния преход" и "искате да удавите страната в кръв". Не случайно нас, тогавашните активни студенти от времето на 14.12.1989 г. и на студентската стачка, както и участниците в "Града на истината" и в простестите срещу приемането на Конституцията, ни наричаха "лумпени", "екстремисти" и т.н., с цел да изкарат хората, които търсеха истината и свободата, най-големите врагове на нацията. И да отклонят вниманието от подготвяните и реализирани схеми на претакане на имущество, пари и власт.

Ако за нещо днес може да съжаляваме, то е, че тогава, в самото начало на прехода, още през декември '89-та и после - през 90-та, нямахме знанията, опита и волята да се противопоставим на пропагандата - и дори с цената на противопоставяне на Желев и остналите съглашенци от СДС - да поставим и отстояваме исканията за демократични, но твърди и безкомпромисни действия за ликвидиране на БКП/БСП (която дори не се извини за 45-те години комунизъм), за бързи пазарни реформи, подобни на тези в Чехословакия, Унгария, Естония, за налагане на правила, подобни на тези в следнацистка Германия (лустрация, забрана за упражняване на определени професии), за истинско разграждане на тайните служби и - де факто - за изграждане на България наново.

Не прозряхме (с отделни изключения) капана "мирен преход" и това позволи на "кукловодите" да наредят правилата по техен модел. Вярно е, че свалихме Петър Младенов от власт, вярно, че постигнахме автономията в университетите, вярно, че искахме да не се признават изборите - но това далеч не беше достатъчно! Желю призна законноста на изборите еднолично и по този начин започна да си "постила" за президентстването, загърбвайки по-големите национални цели.

Какво произлезе от всичко това е ясно. И тъжно. Защото днес България и българите са точно толкова далеч от истинската свобода, колкото и през 1990 г. Само изглежда, че не е така. (Тези дни си говорихме с Мария Панчева за свободата тук и в САЩ и установихме, че все пак има някои свободи, които са възможни само тук, в хаоса на България. Но истинската, голямата свобода е все още мираж.)

Ако трябва да говорим с притчи (по онова време притчата за 40-годишното скитане на евреите из пустинята беше популярна като алюзия за прехода), то България продължава да се скита все по-изгубена из пустинята. Минаха вече 20 от 40-те години, но нищо не става както трябва. Защото освен да измрат онези, които помнят робството (а това ще стане така или иначе) на България липсва другото важно условие, за което рядко се сещаме: липсват водачи, които знаят пътя през пустинята. И затова бяхме и сме принудени да търпим марксисти-демократи (някакво "дървено желязо"), мушмороци "ала Попов и Беров", бивши величия-комарджии, комунисти "второ" и "трето поколение", ченгета и мафиоти начело на държавата.

И да се изгубваме все повече и повече в търсенето на Изхода, рискувайки да приемем дори една "мека диктатура".

2009 г.: България, изгубена в прехода!